“Летопис” за падането на древния град Червен под османска власт

 

В Букурещ, в музея „Чешмиджиу“, под големия бронзов часовник, който е отмервал целия живот на Молдовското княжество, е разгърнат пергамент, изписан със старобългарски букви. Мастилото, с което е писан, е ту червеникаво, керемидено избеляло, ту зеленикаво или желязно синьо. Личи, че писецът е подхващал много пъти писмото си, без да го завърши, гонен от страх или опастност. Ето какво е съдържанието в него:

„Бате Владимире, По гроздобер бяхме изпратили стоки за стопанските земи през морето, но като не зная докога милостивият бог ще ни закриля, и дали дните ни земни не са прочетени вече, то изпращам ти по Манас – наш верен човек, сметките на тия стоки, да ги изпроводиш през Искъра в Крайова, та когато франските търговци разплащат стоките пред нашите хора там, тия да ги имат. Тежки дни дойдоха при нас, не ще издържим още дълго. Преди десетина дни падна Червен, всичко загина. Градът е на пепел. Ние живеем тук със страх. Огньове не палим по крепостта и всичко живо се прибира още по мръкнало, само стражите остават по кулите. Днес при мен дойде побирчията Никодим от Червен, единственият, що е видял с очите си последните часове на града, предрешен като сляп босяк. Нещата, що ми разправи той, ми се чинят чудни и небъдни, но Никодим, правдив, смел, и ти, сам знаеш – много честен. След като изказа всичко, що бе видял, той се закле в Пресветата майка на Св. Николай Чудотвореца и се прекръсти. Тръпки да те побият, като слушаш всичкия ужас, що е преживял и за поруганията, и за кланетата на малките деца. Ти си спомняш кефалията Теофил, знаеш, че имаше син Будин – млад и личен момък, когото хората обичаха. Всичко беше наред допреди пет години, когато в Червен дойде един технитар – някъде от Верея – човек, сръчен и почитан, и доведе със себе си дъщеря си Поликсена. Говореха за момичето. Веднъж съм я виждал – дребна, нежна, с извити вежди и гъсти мигли. Та в това момиче се влюбил Будин. Кефалията се разгневил. Технитарят, човек разумен, разбрал, че дъщеря му не е за такъв дом и, отначало с добра реч, ̀и дал ум, но полза нямало. Хората вече шушукали. Кефалията не бил на себе си от мъка и гняв. Видял се в чудо технитарят и обърнал с лошо. Затворил Поликсена. С дни не я пускал да се покаже навън, но сърцето на момичето не изстинало. Тогава – то беше преди три години – тоя я изпратил насила като послушница в Ивановския манастир, що е кацнал в скалите над реката. Облякоха ̀и черна власеница и тя остана завинаги в манастира. Още на другия ден ожениха Будин за Николина, дъщеря на дръстърския търговец Стрез.

Минаха години и всичко, като че се забрави. В нощта срещу Кръстовден, когато кефалията разбрал, че обръчът агаряни, що напират към крепостта, ще се сключи и ще затвори града и усетил, види се, че е дошъл краят, наредил всичките жени и деца от горния град да отидат и се скрият в Ивановския манастир. Оставили само мъжете и хората от долния град. След две утрини на третата неверниците ударили. До обяд влезли в града и почнали сеч. Запламтели пожарища. Вдигнали се писъци и вопъл до небето. Тежки пушеци лумнали над града. Слънцето било още високо, когато битката стихнала. И сега станало това, за което не вярвах на ушите си, когато ни го разправяше Никодим.

Агаряните бързо се събраха пред камбанарията на Възнесенската църква – знаеха я – голямата бяла църква с медногласните камбани: бяха я съградили търновски майстори. Горе, в самите скели на камбаните, се бил оттеглил Будин. Трупове лежали по тясното стълбище на камбанарията, но високата звънарница оставала недостъпна. Опитвал ли се врагът да стигне горе, повалял го точният удар на Будин. Тук, на площада пред църквата, карали навързани босяци, между които бил и Никодим. Щели да ги изколят накрая след всичко. Времето минавало. Слънцето било на залез. Неверниците губели търпение. Гледали нагоре, викали пощада, но звънарницата оставала безмълвна. Тогава Исмаил бей, главатарят-агарянин, заръчал да подпалят камбанарията от всички страни, та да изгори непокорникът жив горе. Натрупали клади и ги подпалили. В тишината зловещо пращели сухите дървета. Свечерявало се и пламаците се надигали, високо палени към вечерното небе. Тогава камбанарията проговорила. Изведнъж десетте медни камбани на църквата забили силно и тържествено, като на голям празник. Вдигнали турците глави и останали изумени. Камбаните биела жена, облечена в черна власеница и с осанка на момиче. Босяците, навързани край стените на църквата, в миг познали Поликсена. Тръпки побили хората. Как била дошла в града, кога се е промъкнала до камбанарията, където бил Будин, никой не проумявал. Учудени и занемели, хората само гледали високо нагоре към тъмнеещото небе, дето пламъците и звънът на камбаните се смесвали, а те биели все по-силно и по-хубаво, сякаш знаели, че за последен път звънят.

В очите на Никодим нахлули сълзи, погледът му се премрежил и не виждал вече горящия огнен стълб пред себе си. Чул само как нещо изтрещяло и се сгромолясало. Когато пепелта и искрите се пръснали, хората видели, че на мястото на камбанарията огромна, нажежена светела в мрака камбаната, а до нея стояла Поликсена – същата такава, каквато я помнели хората в града. Агаряните, възбудени, сновели наоколо, но никой не се доближавал до камбаната. Дошъл Исмаил бей, спрял се, видял чудото, па се обърнал, заповядал да ги отвържат, да спрат кланетата и да напуснат града. Десет дни стоял Никодим в мъртвия град и камбаната с Поликсена си останали същите, само поизбледнели, посивели и добили вид като на камък. Цяла нощ стояхме с Никодима, мислехме за туй, що се бе случило и нищо не можахме да разумеем от някогашните дела, които се сбъдват по страшната наша земя. А сега, остани със здраве, брате Владимире, и ако е речено да не се видим вече, то поменувай с добро брата си Аксений, войник от войската на царя Ивана Страцимира.“

В кратките бележки на музея „Чешмиджиу“ е отбелязано, че този пергамент е „невероятно“ описание за падането на старинната крепост Червен, под гр. Русе, което е съхранявано четири столетия от крайовските търговци и получено от Видинското българско царство, вероятно в годината 1396 – последната от съществуването му. А на Червенското кале, върху което от векове потъват в зеленина останките от разрушения град, под изоставената градска кула стои каменен отломък с изваяна форма на камбана. Откъм задната ̀и страна, сякаш недалече, до камбаната, се вижда и сега силуетът на млада жена.

книгата за село Червен

advertisement

често задавани въпроси

Като туристически обект крепостта Червен не влиза в списъка на 100-те национални обекта.Обектът не разполага с печат и не може да прави заверка в книжките на БТС.

Туристическият обект не разполага със собствена експозиция на място. Артефактите, открити при археологическото проучване на обекта са експонирани в Националния исторически музей - София и др.

С обществен транспорт може да се достигне единствено от гр.Русе. Сутрин автобусът тръгва от автогара "Изток" в 06:50 ч., като последната спирка е в село Червен - на площада (отдалечен е на около 800 м от крепостта). А следобяд от село Червен към гр.Русе в 16:30 ч.